Essay in Bulgarian III

ИНФОРМИРАЩАТА ПОЕЗИЯ – от политика към наука

Тъжна лична история

Като бивш президент на словашкия ПЕН-център и дългогодишен председател на Словашката комисия за писатели-затворници имах възможността да се запозная по-отблизо със съдбата на виетнамския поет Нгуен Хоанг Бао Виет. Историята започва със забрана на книгите на този виетнамски поет. Стига се и по-далече – забраняват му не само да публикува, но и да пише, едва ли не и да мисли в стихове. За целта най-подходящо място според виетнамския комунистически режим е трудово-възпитателният лагер. Там бил изпратен уж за месец (само за месец му било позволено да си вземе лични вещи), но в действителност пребиваването на такова място не се измерва по обичайния начин и главното – няма надежда за свобода.

В този лагер Бао Виет трябвало да изпише хиляди страници със самокритика и то не формално, защото формалният подход води до още по-префинени наказания. Важен дял от подобно превъзпитание заема не само душевният, но и физическият глад (за месец се полагало по 25 грама месо на лице). Било повече от ясно, че нашият поет е можел да завърши житейския си път твърде скоропостижно заради своите стихове. Обаче жена му решава да се намеси и по собствена воля става ударничка на работното си място. След време получава дори награда и когато й я връчвали, пожелала мъжът й да се завърне вкъщи, където тя сама да го „превъзпита”.


След много молби и перипетии накрая Бао Виет се върнал у дома си, но без каквито и да било граждански права. Имал две главни задължения – всеки ден да се явява в полицейския участък и годишно да отглежда 555 кг ориз на предоставено му поле. Било е ясно, че това е само друг път към поетичния му залез. Отново жена му дава идеята да емигрира от страната. Бао Виет приел да отпътува, но в последния момент се разколебал. Усещал, че няма да може да живее без семейството си. Тогава жена му решава да избягат всички. Дълбоко вярвала, че за мисията му на поет си струва да се поеме и подобен, смъртно опасен риск.

След месеци конспиративни планове настъпва денят, когато трябвало да се качат в лодка, която да ги отведе в неизвестното. Лодката била дълга единайсет метра и широка два метра и половина, побирала 15-20 души. Преди отплаването в нея се побрали 68 бегълци, от които 32 деца. Просто нямало възможност някои да бъдат върнати и така от виетнамския бряг се отделила опасно претоварена лодка с бедни хора с големи надежди.
Пътуването продължило три седмици. Три пъти ги нападали таитски пирати и когато вече нямало какво да им отнемат, взели на нашия поет очилата. Два пъти ги пропъждали от малайските брегове, много кораби подминавали препълнената лодка без съчувствие. В Сингапур срещу заплащане им подменили лодката с по-сигурна и отново трябвало да се впуснат в откритото море. Накрая за всичките останал само литър питейна вода. Няколко дни съпругата на поета разтваряла в морска вода сухото мляко за двете им малки деца. Стигнали бреговете на Индонезия, но не позволили на лодката им да акостира и се наложило Бао Виет да доплува сам няколкостотин метра до брега в качеството му на пратеник на бегълците. След това и други изпитания цялото семейство стига до Швейцария, където живеят и днес. Не много щастливо, не много успешно, но живеят. Бао Виет може да пише своите стихове. Но никой не ги чете, те не интересуват никого.

Поезията и науката

Политиката в поезията на споменатите страни поетапно се изгубва така, както напредва демократизацията на политическата сцена в страните от средна и източна Европа. Убеждавам се, че днес се осъществява по-перспективна и плодотворна спойка между поезията и познанието.

Още младият Коперник се изкушавал в поезията, а и поетът Гьоте се занимавал активно с природознание. Манифестът на футуризма от началото на 20. век е отражение и на големите крачки в науката и познанието: ”...Познаваме материята и се сливаме с материята... ще създадем механичен човек с тяло и крайници, които могат да се заменят така, както сменяме частите на машините...”

И, както написа великият чешки поет Ян Неруда:
„Като лъвове блъскаме мрежите,
Като лъвове в клетка пленени,
А искаме да докоснем небето,
Но и на земята да стъпваме.”

Когато е написал своите „Космически песни” още не сме стигнали до Луната и не сме изпращали сонди до Марс.

Информиращата поезия

Днес четенето е физиологическа (или псевдо-физиологическа) вътрешна потребност на образования човек – категория, която в последното столетие бележи еволютивен и невиждан масов растеж. Така постиндустриалният човек задоволява тази потребност чрез четене на текстове с подчертано високо съдържание на информация (респективно факти) – много повече, отколкото в миналото.
Подобна информация в голяма степен служи

като „информационна дрога”, при което постиндустриалният човек преобладаващо не желае да бъде информиран, а иска да консумира информация. Често става дума за т.нар. баластна информация без задълбочено съдържание. Можем да причислим авторите, които я подготвят като книжно тяло към типа „проточен нагревател на информация”.
Тези предпоставки не изглеждат истински подтикващо към поезия, но едва ли ще бъде все така безнадеждно. Как иначе можем да приемем за върховни литературни произведения такива информативни класики като Библията (с изброяваните цели генеалогични клони), Епоса за Гилгамеш (също героичен пътепис), или „Изкуството да обичаш” на Овидий (практически еротичен наръчник в стихове)?

Намерих едва два примера, в които, по мое мнение, се сливат информацията с поетиката: поезията на чешките поети Мирослав Холуб и Мирек Хуптих. За Холуб, поради научните занимания и лекарската професия може да се очаква, че речникът на лабораторията ще проникне в стихосбирки като „Дневна смяна”, „Напълно незавършена зоология”, или „Синдром на изчезващия бял дроб”, а също и сбирките с есета като „Три крачки по земята”, „Интерферон” и „Скритата завист на столетието”.

Но това, което виждам у Холуб като изразен понякога афект чрез ефекта на преднамерените технически термини, при Мирек Хуптих (също здравен работник по професия) ми се струва, че с тях самата основа на поетичното е неотделима и същевременно неразпознаваема.

От своите дневни смени Хуптих изважда на бял свят предизвикващата учудване поетична композиция „Нагледно природоописание на хората със скрити криле”, в която всеки последователно номериран стих започва с цитат от „Нагледно описание на птиците” от проф. П. Йехличка, или пък от „Животът на животните” от д-р А. Е. Брем.
Например в Пепелява чапла – Ardea cinerea: „В течащите води застават така, че сянката им да не се отразява във водата, чакат рибите с шия, извита във формата на S и с бързи движения ги хващат.” (П. Йехличка, „Илюстровано описание на птиците“).

1. На третия етаж на болницата в Мотол
морето шуми.
Децата с радост биха опитали морската пяна,
но трябва да пият горчиви сиропи,
та приливът – отлив в гърдите им
без прибой, ритмичен да бъде.

5. Когато вечерта стяга деня
с въже от сън за гърлото
една звезда само блести на входа.
Изви се от нищото
всемирен вятър – разби вратата.
А на плискащите води
клатушка се сал.
Детето се държи за бравата
и слуша
как го зове Пепелявата чапла,
родена Анемична.
Плувай към мен, плувай!
Лампионите са вече запалени.
Да полетим ли с влакчето на Лунапарка?
Гледай – искрящи свещи!
Циркът на бълхите започва сега.
С пързалката – в захарния памук, буф!

Тигърът подава лапа и целувка,
вълшебният купол ни чака.
Ела, детето ми, при мен!

6. Чаплата има извита като S шия...

Тази поезия назовавам информираща поезия. И вярвам, че колкото по-малко ще се налага поетите да отразяват политиката като преходна човешка дейност и колкото повече ще проникват в царството на познанието, за да го предадат по-нататък в стиховете си – толкова по-хубаво ще бъде и за читателите им.

The End

Translated by Tsenka Ivanova

Essay in Bulgarian II

ИНФОРМИРАЩАТА ПОЕЗИЯ – от политика към наука II.

Писатели, изкушени от политиката

Пол Джонсън коментира твърде скептично усилията на поетите да попаднат в политиката: „Да бъдем внимателни, когато става дума за интелектуалци. Необходимо е да ги държим по-далече от властта, особено когато се опитват да налагат своите ценности.” Поучителен опит с властта има световноизвестният автор на Вертер и Фауст и едновременно дворцов съветник и министър във ваймарското правителство – Йохан Волфганг Гьоте. Когато през 1808 г. Наполеоновите войски завземат Прусия, почтително спират пред дома на този, който, единствен от ваймарското правителство, не побегнал. Самият Наполеон при аудиенцията изразил своето преклонение пред таланта му.
Пример за литератор – водач на въоръжена съпротива е поетът Ксанана Гусмао, който по-късно стана пръв президент на независимия Източен Тимор. Той се отдава на своите политически пристрастия типично по интелектуалски и заявява: „Ако загубя на изборите, ще бъда свободен”. Не губи и по-късно политиката му се услажда толкова, че става и председател на правителство, срещу което през февруари 2008 г. се стига до неуспешен военен пуч.

Интригуващи са усилията на някои политици да пренесат влиянието си и на литературното поприще. За пример е достатъчна и близката история – макар че, ако започнем да изброяваме, можем да стигнем до Римската империя. Например китайският комунистически диктатор Мао Дзе Дун е бил заслужаващ вниманието поет. Използвал литературни похвати дори във вътрешнопартийната борба. Като предупреждение към „московската група” в Централния комитет на Китайската комунистическа партия начело с Ван Мин не възразил да се напише пиесата „Другарю, вървиш по фалшив път!“
Поезия пише и субкоманданте Маркос, един от водачите на мексиканските запатисти.

Експеримент в средата на Европа

С падането на комунистическите режими в централна Европа през 90-те години на миналия век се стигна до уникалния опит да се реализират идеалите от Утопията на сър Томас Ман, където именно творците водят възторжения народ към светлото бъдеще. Става въпрос за уникален и малко изтъкван в световната история преход от позицията на преследвани критици на режима към утопични творци на новия обществен ред. Техни предтечи бяха политически активните литерати от Латинска Америка като Хосе Сарней, бразилски поет и романописец, влязъл в президентския кабинет през 1985 г. като първия цивилен държавен глава след двадесет години военни режими. Като континент с тежки социални и политически проблеми и при висок престиж на народната литература (напр. масово посещаваният фестивал на поезията в Меделин) Латинска Америка продължава да бъде място, където литератори се вливат в най-висшите политически ешелони на своите държави – така, както това се случи в централна и източна Европа през 90-те години.
Носителят на Нобелова награда Чеслав Милош характеризира най-добре позицията на политически активните автори в посткомунистическите страни: „Когато цялото общество е сполетяно от нещастни времена, поезията става потребна колкото хляба“.

За пример могат да послужат етническите войни на Балканите през 90-те години на 20. век, в които всъщност се противопоставяха едни срещу други хора на словото. Цялата философия на етническите прочиствания след разпада на комунистическа Югославия бе инициирана от водещи членове на Сръбския писателски съюз и Сръбската академия на науките. Измежду водачите на противостоящите страни в серията от конфликти между дотогава „братските народи на Югославия” бяха и отдадени на литературата дейци: Радован Караджич – водач на сръбските националисти (психиатър и поет); Франьо Туджман – хърватски президент (по-рано член на хърватския ПЕН-център); Слободан Милошевич – югославски и сръбски президент (публикувал главно в списания); Алия Изетбегович – президент на Босна и Херцеговина (най-забележителната му книга е „Ислямът между Изтока и Запада”); Ибрахим Ругова – президент на провинция Косово (прозаик и лингвист). Балканските води размътваше и политикът-писател Вук Драшкович.

Кавказкият регион имаше по това време двама знаменити литератори на най-високи постове. От дисидентски писател Звиад Гамсахурдия стана президент на Грузия и в тази си функция на следващия ход се провали. Упорството му да съсредоточи лична власт по диктаторски го изолира и, изоставен след политическото му падение, завърши със самоубийство.

Дисидентският Дисидентският писател Левон Тер Петросян беше по същото време президент на Армения и това завърши също тъжно. Опитът му за повторно спечелване на изборите бе възпрепятстван от масови демонстрации.

Деветдесетте години бяха най-щедри откъм високи политически постове за литераторите от централна Европа. По едно и също време бяха президенти в своите страни следните известни на литературните кръгове имена: Вацлав Хавел – Чешка република; Желю Желев – България; Ленарт Мери – Естония; Арпад Гьонц – Унгария.

Литературата в услуга на политиката стана много актуална в тези страни. На собствената си кожа го изпита тогавашният президент на Украйна Леонид Кучма. На 9 март 2001 г. той поиска да се хареса на сънародниците си, полагайки в Киев цветя пред паметника на най-уважавания украински поет Тарас Шевченко. Но Кучма бе посрещнат от красноречивата спонтанна реакция на тълпата (и поради подозрението, че е разпоредил ликвидацията на журналиста Георгий Гонгадзе) и не се реши да се появи, отказа се от намерението си.
Експериментът с демокрацията в стихове започна през 90-те и завърши с техния край. Днес на призивите на поетите почти никой не би излязъл на улицата. Как си редуват местата политика и поезия в отделните страни можем да документираме чрез конкретен пример с малко известен поет.

(to be continued)

Translated by Tsenka Ivanova

Essay in Bulgarian

ПОЕЗИЯТА НА ИНФОРМАЦИЯТА / ИНФОРМИРАЩАТА ПОЕЗИЯ

– ОТ ПОЛИТИКА КЪМ НАУКА

Литературата е вечно незавършен и поради това – непрекъснато обновяващ се автопортрет на човечеството. Приносът на поетите като изследователи на обхвата на думите заслужава признание.
Най-отчетливо границите на думите се проявяват в политиката. Поетичното слово резонира по-особено в тоталитарните режими, където потискането на свободата на словото отваря пространства за скрити смисли, алегории и метафори. А поезията е пълна със скрити смисли, алегории и метафори. За този парадокс Милан Кундера казва: „Само ако можеха тоталитарните режими да оценят подобаващо поезията”.
Всъщност не сме сигурни, че констатацията радва и самите поети. Още известният римски поет Овидий завършил в доживотно изгнание, защото не се нравел на не по-малко прочутия римски император Август. Въпреки молбите за помилване умрял след десет години, прекарани в румънската Томида на брега на Черно море. Данте, след като Черните гвелфи завзели властта в неговата родна Флоренция, бил екстрадиран под заплаха от смъртно наказание. Понесъл много тежко изгнанието и няколко пъти опитвал да се завърне. Напразно обаче скитал по градовете на северна Италия и умрял в Равена. Пушкин прекарал четири принудителни години в южна Русия (Кавказ, Крим, Кишинев), но пък написал или започнал да пише своите най-велики произведения (като Кавказки пленник или Евгений Онегин).
Обратно на манипулациите на тоталитарната власт с нейни „почитатели”, италианският поет Габриеле Д’Анунцио сам решил да служи на фашисткия водач Мусолини „с мисъл и сърце”. В аналогична ситуация се оказал и американският автор Езра Паунд – по време на Втората световна война изпращал от Италия призиви САЩ да не воюват срещу Мусолини и Хитлер. След фаталното поражение на двамата му любимци американската войска депортира Паунд, затворен в клетка за луди. Изолират го в лудница, откъдето излиза само благодарение на колегите си.
Амбициите на хората на перото да моделират света като че ли най-добре се изразяват чрез „войнствения призив” на Лоурънс Ферлингети: „Обществото на отчуждението няма място в историята. Готвим се да създадем изцяло нов свят!” За пример могат да послужат и представителите на бийт поколението през 60-те години на миналия век, към които принадлежал Ферлингети. Последните смятали идеята за създаването на изцяло нов свят за наистина важна. Накрая обаче излезли несериозни.
От друга страна политическата тема изтласка някои от съвременните автори от орбитата на читателското внимание директно под светлината на прожекторите. За пример могат да послужат Дубравка Угрешич, Салман Ружди и Кен Саро Вива. Ако на първата политическото писане донесе в общи линии прилична международна кариера (и заедно със Славенка Дракулич и Рада Ивекович – прозвището „югославските чародейки”), със сигурност това на Рушди бе отчетливо заклеймено и преследвано от иранските фанатици, а на Вива писането му костваше дори живота. Отдадеността на политиката още не означава и творчески потенциал, за което свидетелства например тънкото книжле с вече забравените „стихове” за четиригодишната обсада на Сараево.

(to be continued)

Translated by Tsenka Ivanova

Encontrar a saída

Encontrar a saída

(Uma história indiana)

Tenho um bom amigo. Quando lhe digo de vez em quando, onde me levam os meus deveres, sabe sempre de imediato, onde fica a cidade. E habitualmente sugere-me uma atracção local. Das cinco possibilidades pacíficas de conhecer o mundo (ciência, literatura, diplomacia, jornalismo e desporto), é o desporto que o ajuda a ele e as ciência e literatura a mim. Quando me preparava para a conferência internacional em Luckonw (muita gente, incluindo eu próprio, nem sequer sabia que existia, concretamente na Índia), o meu amigo Pavol chamou a minha atenção para uma construção extraordinária. Um labirinto que deveria ver. Felizmente, os organizadores da conferência científica internacional eram da mesma opinião. Um guia turístico profissional levou-nos ao labirinto de Lucknow. Era um idiota sem igual. No início da nossa visita disse que iria demonstar-nos que Lucknow era a Paris do Oriente. Para o provar decidiu arrastar-nos pela cidade num autocarro, que provavelmente viveu a mobilização durante a primeira guerra mundial, mostrando-nos num calor insuportável a cidade destruída e cheia de sujidade e monumentos, incluindo os canais de esgoto, que só se poderiam parecerer com algum lugar de Paris na fantasia dele. Este homem, de alguns quarenta anos, cheio de energia, sofria de um interessante tipo de cegueira, que eu já tinha notado na Rússia. É o instinto de preservação das pessoas que estão condenadas a passar a vida toda imersas na porcaria até ao pescoço e para preservarem a elementar dignidade humana (sabendo que não têm maneira de lhe escapar) querem convencer os outros e a si próprios, que se não for mais, pelo menos a porcaria cheira bem. A propósito, o nosso guia tinha um emblema russo na lapela e é bem possível que turistas russos tenham apreciado as suas palavras bombásticas. Estão habituados com elas na terra deles. Mas eu já estava farto daquilo. Por isso, aproveitei a primeira ocasião para fugir daquela atenção que eu não desejava. A ocasião só surgiu dentro do labirinto de Lucknow. O labirinto de Lucknow é realmente uma construção extraordinária. Também pelo facto de não ficar debaixo da terra, mas sim nos segundo e terceiro andares de uma mesquita. É, porém, muito simples, transparente e rectilíneo. Os seus corredores rodeam a sala principal da mesquita e têm janelas que dão para a sala bem como para fora do edifício. A única coisa que pode causar confusão é o inclinamento horizontal dos corredores, por isso é preciso de vez em quando subir algumas escadas acima do nível do corredor e depois descer de novo. Tinha a impressão, que as piadas do guia sobre o guia anterior que se tinha perdido aqui, já ultrapassavam todos os limites suportáveis. Deixei o grupo todo afastar-se de mim e virei para o corredor diagonal mais próximo. Finalmente sozinho! Por um momento senti um grande alívio. A voz estridente, que parecia sair de um alto-falante, do guia turístico desapareceu atrás da esquina. Finalmente podia andar livremente, olhar pelas janelas ocasionais, tentar diferentes trajectos, pensar nas minhas coisas e – perder-me. Quando dei conta que me tinha perdido, não fiquei nada preocupado. Supunha que o labirinto fosse tão pequeno que bastaria andar e assim chegaria a uma das saídas. Todavia quanto mais distância percorrida mais certeza tinha que não havia saídas, senão aquela pela qual tínhamos entrado (e que tinha desaparecido do mapa na minha cabeça). Havia só escadas que ligavam os andares do labirinto. Subi as escadas e de repente estava no telhado liso e vazio da mesquita com a interessante vista do pôr-do-sol sobre a pouco atraente Paris do Oriente. Fiquei, porém, muito mais admirado com a cena em baixo, num quintal sujo atrás da mesquita. Num lugar que já não era destinado a deslumbrar os turistas ficava uma barraca e montes de lixo. Em frente da barraca notei uma mulher vestida de preto e crianças a brincar no lixo. A mulher observava em silêncio a brincadeira das crianças com a coragem fatalista que se pode encontrar para além da Índia também na acima mencionada Rússia. E provavelmente por todo o lado onde a pobreza fica demasiado perto, a tocar a visão inatingível de uma vida digna. Eram crianças barulhentas, alegres e despreocupadas como todas as crianças do mundo. Mas a brincadeira deles tinha uma estranha consistência. As crianças que à primeira vista pareciam vivas e despreocupadas, empenhadas nos seus jogos nunca saíram do círculo invisível e também impossível de transgredir. A sua desobediência infantil continha a disciplina, assustadora e impossível de transgredir, dos limites das suas possibilidades que subconscientemente sentiam. Cheias de energia, esperança, autoconsciência não experimentada, entravam no labirinto dos corredores sem saídas, como eu no labirinto acima deles. Senti a sua proximidade, quase a intimidade física, como se eu fosse uma das crianças. Foi também devido ao facto de como eles estar descalço no terraço. Não se pode entrar na mesquita e no labirinto com sapatos. Por isso deixei os sapatos e as peúgas lá fora e agora com os pés na poeira até os tornozelos senti-me incerto e desagradavelmente nu. Ocorreu-me também que com a noite fria a aproximar-se já não viriam mais grupos de turistas. E aquele idiota do guia podia não notar a minha ausência pelo menos até à manhã do dia seguinte. Éramos um grupo grande de cientistas e não nos conheciamos bem, o que me levou a admitir que durante algumas doze horas ninguém iria sentir a minha falta. Por um momento, imaginei que por alguma razão absurda nunca mais saísse do labirinto e só pudesse descer para ficar com a mulher e as crianças. Ficaria para sempre neste labirinto de pobreza sem saída. Esta imagem avivou-se mais, porque apenas tinha começado a gozar a sensação de pertencer a outro mundo, ao mundo da suficiência. Há poucos anos nós, os habitantes da Europa Central, encontrávamo-nos cercados pelos arames das fronteiras, considerávamo-nos prisoneiros do desespero. Um beco sem saída, derivado do russo fatal. Andávamos perdidos no nosso labirinto socialista, convencidos que nós é que éramos os pobres deste mundo. Agora tinha a possibilidade de ver os verdadeiros pobres. Lá em baixo podia ver a cruel banalidade da vida, enquanto eu, no telhado do labirinto de Lucknow, estava a viver uma emoção temporária, apenas hipoteticamente assustadora que, passado algum tempo, ficaria na grande caixa das divertidas histórias das viagens que sempre têm um final feliz. Não consegui olhar durante muito tempo para esse lixo com seres humanos, os quais, ao contrário de mim, não tinham escolhido a aventura no labirinto sem saída. Rapidamente subi as escadas para voltar ao labirinto, desta vez determinado a encontrar a saída. Passados alguns minutos ajudaram-me as vozes despreocupadas, uma delas sendo sem dúvida o alto-falante do noso guia. Logo depois vi o nosso grupo num dos corredores compridos a descer pela escada principal para sair da mesquita. Juntei-me a eles com muito prazer.



Transl. by Jana Marceliová