Essay in Bulgarian

ПОЕЗИЯТА НА ИНФОРМАЦИЯТА / ИНФОРМИРАЩАТА ПОЕЗИЯ

– ОТ ПОЛИТИКА КЪМ НАУКА

Литературата е вечно незавършен и поради това – непрекъснато обновяващ се автопортрет на човечеството. Приносът на поетите като изследователи на обхвата на думите заслужава признание.
Най-отчетливо границите на думите се проявяват в политиката. Поетичното слово резонира по-особено в тоталитарните режими, където потискането на свободата на словото отваря пространства за скрити смисли, алегории и метафори. А поезията е пълна със скрити смисли, алегории и метафори. За този парадокс Милан Кундера казва: „Само ако можеха тоталитарните режими да оценят подобаващо поезията”.
Всъщност не сме сигурни, че констатацията радва и самите поети. Още известният римски поет Овидий завършил в доживотно изгнание, защото не се нравел на не по-малко прочутия римски император Август. Въпреки молбите за помилване умрял след десет години, прекарани в румънската Томида на брега на Черно море. Данте, след като Черните гвелфи завзели властта в неговата родна Флоренция, бил екстрадиран под заплаха от смъртно наказание. Понесъл много тежко изгнанието и няколко пъти опитвал да се завърне. Напразно обаче скитал по градовете на северна Италия и умрял в Равена. Пушкин прекарал четири принудителни години в южна Русия (Кавказ, Крим, Кишинев), но пък написал или започнал да пише своите най-велики произведения (като Кавказки пленник или Евгений Онегин).
Обратно на манипулациите на тоталитарната власт с нейни „почитатели”, италианският поет Габриеле Д’Анунцио сам решил да служи на фашисткия водач Мусолини „с мисъл и сърце”. В аналогична ситуация се оказал и американският автор Езра Паунд – по време на Втората световна война изпращал от Италия призиви САЩ да не воюват срещу Мусолини и Хитлер. След фаталното поражение на двамата му любимци американската войска депортира Паунд, затворен в клетка за луди. Изолират го в лудница, откъдето излиза само благодарение на колегите си.
Амбициите на хората на перото да моделират света като че ли най-добре се изразяват чрез „войнствения призив” на Лоурънс Ферлингети: „Обществото на отчуждението няма място в историята. Готвим се да създадем изцяло нов свят!” За пример могат да послужат и представителите на бийт поколението през 60-те години на миналия век, към които принадлежал Ферлингети. Последните смятали идеята за създаването на изцяло нов свят за наистина важна. Накрая обаче излезли несериозни.
От друга страна политическата тема изтласка някои от съвременните автори от орбитата на читателското внимание директно под светлината на прожекторите. За пример могат да послужат Дубравка Угрешич, Салман Ружди и Кен Саро Вива. Ако на първата политическото писане донесе в общи линии прилична международна кариера (и заедно със Славенка Дракулич и Рада Ивекович – прозвището „югославските чародейки”), със сигурност това на Рушди бе отчетливо заклеймено и преследвано от иранските фанатици, а на Вива писането му костваше дори живота. Отдадеността на политиката още не означава и творчески потенциал, за което свидетелства например тънкото книжле с вече забравените „стихове” за четиригодишната обсада на Сараево.

(to be continued)

Translated by Tsenka Ivanova