Като бивш президент на словашкия ПЕН-център и дългогодишен председател на Словашката комисия за писатели-затворници имах възможността да се запозная по-отблизо със съдбата на виетнамския поет Нгуен Хоанг Бао Виет. Историята започва със забрана на книгите на този виетнамски поет. Стига се и по-далече – забраняват му не само да публикува, но и да пише, едва ли не и да мисли в стихове. За целта най-подходящо място според виетнамския комунистически режим е трудово-възпитателният лагер. Там бил изпратен уж за месец (само за месец му било позволено да си вземе лични вещи), но в действителност пребиваването на такова място не се измерва по обичайния начин и главното – няма надежда за свобода.
В този лагер Бао Виет трябвало да изпише хиляди страници със самокритика и то не формално, защото формалният подход води до още по-префинени наказания. Важен дял от подобно превъзпитание заема не само душевният, но и физическият глад (за месец се полагало по 25 грама месо на лице). Било повече от ясно, че нашият поет е можел да завърши житейския си път твърде скоропостижно заради своите стихове. Обаче жена му решава да се намеси и по собствена воля става ударничка на работното си място. След време получава дори награда и когато й я връчвали, пожелала мъжът й да се завърне вкъщи, където тя сама да го „превъзпита”.
След много молби и перипетии накрая Бао Виет се върнал у дома си, но без каквито и да било граждански права. Имал две главни задължения – всеки ден да се явява в полицейския участък и годишно да отглежда 555 кг ориз на предоставено му поле. Било е ясно, че това е само друг път към поетичния му залез. Отново жена му дава идеята да емигрира от страната. Бао Виет приел да отпътува, но в последния момент се разколебал. Усещал, че няма да може да живее без семейството си. Тогава жена му решава да избягат всички. Дълбоко вярвала, че за мисията му на поет си струва да се поеме и подобен, смъртно опасен риск.
След месеци конспиративни планове настъпва денят, когато трябвало да се качат в лодка, която да ги отведе в неизвестното. Лодката била дълга единайсет метра и широка два метра и половина, побирала 15-20 души. Преди отплаването в нея се побрали 68 бегълци, от които 32 деца. Просто нямало възможност някои да бъдат върнати и така от виетнамския бряг се отделила опасно претоварена лодка с бедни хора с големи надежди.
Пътуването продължило три седмици. Три пъти ги нападали таитски пирати и когато вече нямало какво да им отнемат, взели на нашия поет очилата. Два пъти ги пропъждали от малайските брегове, много кораби подминавали препълнената лодка без съчувствие. В Сингапур срещу заплащане им подменили лодката с по-сигурна и отново трябвало да се впуснат в откритото море. Накрая за всичките останал само литър питейна вода. Няколко дни съпругата на поета разтваряла в морска вода сухото мляко за двете им малки деца. Стигнали бреговете на Индонезия, но не позволили на лодката им да акостира и се наложило Бао Виет да доплува сам няколкостотин метра до брега в качеството му на пратеник на бегълците. След това и други изпитания цялото семейство стига до Швейцария, където живеят и днес. Не много щастливо, не много успешно, но живеят. Бао Виет може да пише своите стихове. Но никой не ги чете, те не интересуват никого.
Поезията и науката
Политиката в поезията на споменатите страни поетапно се изгубва така, както напредва демократизацията на политическата сцена в страните от средна и източна Европа. Убеждавам се, че днес се осъществява по-перспективна и плодотворна спойка между поезията и познанието.
Още младият Коперник се изкушавал в поезията, а и поетът Гьоте се занимавал активно с природознание. Манифестът на футуризма от началото на 20. век е отражение и на големите крачки в науката и познанието: ”...Познаваме материята и се сливаме с материята... ще създадем механичен човек с тяло и крайници, които могат да се заменят така, както сменяме частите на машините...”
И, както написа великият чешки поет Ян Неруда:
„Като лъвове блъскаме мрежите,
Като лъвове в клетка пленени,
А искаме да докоснем небето,
Но и на земята да стъпваме.”
Когато е написал своите „Космически песни” още не сме стигнали до Луната и не сме изпращали сонди до Марс.
Информиращата поезия
Днес четенето е физиологическа (или псевдо-физиологическа) вътрешна потребност на образования човек – категория, която в последното столетие бележи еволютивен и невиждан масов растеж. Така постиндустриалният човек задоволява тази потребност чрез четене на текстове с подчертано високо съдържание на информация (респективно факти) – много повече, отколкото в миналото.
Подобна информация в голяма степен служи
като „информационна дрога”, при което постиндустриалният човек преобладаващо не желае да бъде информиран, а иска да консумира информация. Често става дума за т.нар. баластна информация без задълбочено съдържание. Можем да причислим авторите, които я подготвят като книжно тяло към типа „проточен нагревател на информация”.
Тези предпоставки не изглеждат истински подтикващо към поезия, но едва ли ще бъде все така безнадеждно. Как иначе можем да приемем за върховни литературни произведения такива информативни класики като Библията (с изброяваните цели генеалогични клони), Епоса за Гилгамеш (също героичен пътепис), или „Изкуството да обичаш” на Овидий (практически еротичен наръчник в стихове)?
Намерих едва два примера, в които, по мое мнение, се сливат информацията с поетиката: поезията на чешките поети Мирослав Холуб и Мирек Хуптих. За Холуб, поради научните занимания и лекарската професия може да се очаква, че речникът на лабораторията ще проникне в стихосбирки като „Дневна смяна”, „Напълно незавършена зоология”, или „Синдром на изчезващия бял дроб”, а също и сбирките с есета като „Три крачки по земята”, „Интерферон” и „Скритата завист на столетието”.
Но това, което виждам у Холуб като изразен понякога афект чрез ефекта на преднамерените технически термини, при Мирек Хуптих (също здравен работник по професия) ми се струва, че с тях самата основа на поетичното е неотделима и същевременно неразпознаваема.
От своите дневни смени Хуптих изважда на бял свят предизвикващата учудване поетична композиция „Нагледно природоописание на хората със скрити криле”, в която всеки последователно номериран стих започва с цитат от „Нагледно описание на птиците” от проф. П. Йехличка, или пък от „Животът на животните” от д-р А. Е. Брем.
Например в Пепелява чапла – Ardea cinerea: „В течащите води застават така, че сянката им да не се отразява във водата, чакат рибите с шия, извита във формата на S и с бързи движения ги хващат.” (П. Йехличка, „Илюстровано описание на птиците“).
1. На третия етаж на болницата в Мотол
морето шуми.
Децата с радост биха опитали морската пяна,
но трябва да пият горчиви сиропи,
та приливът – отлив в гърдите им
без прибой, ритмичен да бъде.
5. Когато вечерта стяга деня
с въже от сън за гърлото
една звезда само блести на входа.
Изви се от нищото
всемирен вятър – разби вратата.
А на плискащите води
клатушка се сал.
Детето се държи за бравата
и слуша
как го зове Пепелявата чапла,
родена Анемична.
Плувай към мен, плувай!
Лампионите са вече запалени.
Да полетим ли с влакчето на Лунапарка?
Гледай – искрящи свещи!
Циркът на бълхите започва сега.
С пързалката – в захарния памук, буф!
Тигърът подава лапа и целувка,
вълшебният купол ни чака.
Ела, детето ми, при мен!
6. Чаплата има извита като S шия...
Тази поезия назовавам информираща поезия. И вярвам, че колкото по-малко ще се налага поетите да отразяват политиката като преходна човешка дейност и колкото повече ще проникват в царството на познанието, за да го предадат по-нататък в стиховете си – толкова по-хубаво ще бъде и за читателите им.
The End
No comments:
Post a Comment