Essay in Bulgarian II

ИНФОРМИРАЩАТА ПОЕЗИЯ – от политика към наука II.

Писатели, изкушени от политиката

Пол Джонсън коментира твърде скептично усилията на поетите да попаднат в политиката: „Да бъдем внимателни, когато става дума за интелектуалци. Необходимо е да ги държим по-далече от властта, особено когато се опитват да налагат своите ценности.” Поучителен опит с властта има световноизвестният автор на Вертер и Фауст и едновременно дворцов съветник и министър във ваймарското правителство – Йохан Волфганг Гьоте. Когато през 1808 г. Наполеоновите войски завземат Прусия, почтително спират пред дома на този, който, единствен от ваймарското правителство, не побегнал. Самият Наполеон при аудиенцията изразил своето преклонение пред таланта му.
Пример за литератор – водач на въоръжена съпротива е поетът Ксанана Гусмао, който по-късно стана пръв президент на независимия Източен Тимор. Той се отдава на своите политически пристрастия типично по интелектуалски и заявява: „Ако загубя на изборите, ще бъда свободен”. Не губи и по-късно политиката му се услажда толкова, че става и председател на правителство, срещу което през февруари 2008 г. се стига до неуспешен военен пуч.

Интригуващи са усилията на някои политици да пренесат влиянието си и на литературното поприще. За пример е достатъчна и близката история – макар че, ако започнем да изброяваме, можем да стигнем до Римската империя. Например китайският комунистически диктатор Мао Дзе Дун е бил заслужаващ вниманието поет. Използвал литературни похвати дори във вътрешнопартийната борба. Като предупреждение към „московската група” в Централния комитет на Китайската комунистическа партия начело с Ван Мин не възразил да се напише пиесата „Другарю, вървиш по фалшив път!“
Поезия пише и субкоманданте Маркос, един от водачите на мексиканските запатисти.

Експеримент в средата на Европа

С падането на комунистическите режими в централна Европа през 90-те години на миналия век се стигна до уникалния опит да се реализират идеалите от Утопията на сър Томас Ман, където именно творците водят възторжения народ към светлото бъдеще. Става въпрос за уникален и малко изтъкван в световната история преход от позицията на преследвани критици на режима към утопични творци на новия обществен ред. Техни предтечи бяха политически активните литерати от Латинска Америка като Хосе Сарней, бразилски поет и романописец, влязъл в президентския кабинет през 1985 г. като първия цивилен държавен глава след двадесет години военни режими. Като континент с тежки социални и политически проблеми и при висок престиж на народната литература (напр. масово посещаваният фестивал на поезията в Меделин) Латинска Америка продължава да бъде място, където литератори се вливат в най-висшите политически ешелони на своите държави – така, както това се случи в централна и източна Европа през 90-те години.
Носителят на Нобелова награда Чеслав Милош характеризира най-добре позицията на политически активните автори в посткомунистическите страни: „Когато цялото общество е сполетяно от нещастни времена, поезията става потребна колкото хляба“.

За пример могат да послужат етническите войни на Балканите през 90-те години на 20. век, в които всъщност се противопоставяха едни срещу други хора на словото. Цялата философия на етническите прочиствания след разпада на комунистическа Югославия бе инициирана от водещи членове на Сръбския писателски съюз и Сръбската академия на науките. Измежду водачите на противостоящите страни в серията от конфликти между дотогава „братските народи на Югославия” бяха и отдадени на литературата дейци: Радован Караджич – водач на сръбските националисти (психиатър и поет); Франьо Туджман – хърватски президент (по-рано член на хърватския ПЕН-център); Слободан Милошевич – югославски и сръбски президент (публикувал главно в списания); Алия Изетбегович – президент на Босна и Херцеговина (най-забележителната му книга е „Ислямът между Изтока и Запада”); Ибрахим Ругова – президент на провинция Косово (прозаик и лингвист). Балканските води размътваше и политикът-писател Вук Драшкович.

Кавказкият регион имаше по това време двама знаменити литератори на най-високи постове. От дисидентски писател Звиад Гамсахурдия стана президент на Грузия и в тази си функция на следващия ход се провали. Упорството му да съсредоточи лична власт по диктаторски го изолира и, изоставен след политическото му падение, завърши със самоубийство.

Дисидентският Дисидентският писател Левон Тер Петросян беше по същото време президент на Армения и това завърши също тъжно. Опитът му за повторно спечелване на изборите бе възпрепятстван от масови демонстрации.

Деветдесетте години бяха най-щедри откъм високи политически постове за литераторите от централна Европа. По едно и също време бяха президенти в своите страни следните известни на литературните кръгове имена: Вацлав Хавел – Чешка република; Желю Желев – България; Ленарт Мери – Естония; Арпад Гьонц – Унгария.

Литературата в услуга на политиката стана много актуална в тези страни. На собствената си кожа го изпита тогавашният президент на Украйна Леонид Кучма. На 9 март 2001 г. той поиска да се хареса на сънародниците си, полагайки в Киев цветя пред паметника на най-уважавания украински поет Тарас Шевченко. Но Кучма бе посрещнат от красноречивата спонтанна реакция на тълпата (и поради подозрението, че е разпоредил ликвидацията на журналиста Георгий Гонгадзе) и не се реши да се появи, отказа се от намерението си.
Експериментът с демокрацията в стихове започна през 90-те и завърши с техния край. Днес на призивите на поетите почти никой не би излязъл на улицата. Как си редуват местата политика и поезия в отделните страни можем да документираме чрез конкретен пример с малко известен поет.

(to be continued)

Translated by Tsenka Ivanova