Ukrainian story in Polish translation

POPIJAWA W STARYCH ZLYCH CZASACH

Ukraińska historia

Do korzyści wynikających z podróżowania należy zaliczyć i to, że można przenieść się nie tylko setki kilometrów od domu, ale i dziesiątki lat wstecz. Tak, podróżowanie w czasie jest możliwe. Dworcowy bufet w czeskich Pardubicach przenosi podróżnych wprost w lata 80., nawet plastikowych (a więc niezniszczalnych) koszyków na pieczywo nie zmieniono tu co najmniej od czterdziestu lat.

Ale prawdziwym skokiem w stare dobre czasy jest wizyta w ukraińskim Lwowie. Jednym z hitów naszego wyjazdu okazał się odkryty przypadkiem bar dzienny „U Rozy“. Mimo niezbyt zachęcającej fasady zwabiły nas tutaj melodie combo-bandu, podobnego do tych, jakie u nas królowały w barach i na estradach w latach pięćdziesiątych ubiegłego wieku. Weszliśmy do pomieszczenia, które mogłoby z powodzeniem pełnić rolę muzuem socjalistycznej zabawy. Znaleźliśmy się raptem w jednym z filmów Szukszyna! Na wprost wejścia, w rogu małego parkietu tanecznego, stali na scenie dwaj starzy wyjadacze, muzykanci obsługujący saksofon i keyboard, ubrani w czarne znoszone kostiumy. Ściany baru były przesiąknięte dymem tytoniowym a i boksy ze stołami przy ścianach co nieco już widziały. Ale my już dawno nie doświadczyliśmy tego, co czekało nas w jednym z nich – przyjęcie urodzinowe niczym na ekonomicznym Titanicu. Trzy kobiety między czterdziestką a pięćdziesiątką obchodziły tu urodziny jednej z tych starszych - scena jak z radzieckiego filmu „Zakochany na własne życzenie“. Bo to nie była uroczystość, ale desperacko-zuchwały policzek wymierzony wszystkim bogom ekonomii. Wbrew tytułom prasowym krzyczącym o katastrofalnym bezrobociu i inflacji, stół uginał się pod półmiskami udek z kurczaka oraz gotowanych ziemniaków i sałatek, piętrowego tortu i, jakże by inaczej, flaszeczki wódki. Jeżeli pamiętacie jeszcze zastępy podchmielonych towarzyszek, które zwykły u nas ciągnąć miastem w słynny Międzynarodowy Dzień Kobiet, to tutaj skoncentrowało się to w trzech podchmielonych pracownicach pobliskiego przedszkola. Było to godne uwagi zgromadzenie, w którym brakowało mężczyzn. Początkowo siedziały za stołem cztery (miejscowa babcia klozetowa, najwyraźniej znajoma, pilnowała czy są należycie obsługiwane), ale koleżankę od szaletu te trzy natychmiast wymieniły na dwóch inostrancow. Konkretnie na nas. Nie było innego wyjścia! Cóż bowiem mogło być większym prezentem dla jubilatki Ołeny (albo Hałyny?), która nawiasem mówiąc wyglądała na sto pięćdziesiąt, niż dwie muszcziny i to w dodatku ze Słowacji? Ponieważ, jak mi w zaufaniu wyszeptała w tańcu najmłodsza z nich, Słowacja - to jest wielki kraj (że też sami tego dotąd nie zauważyliśmy?!). A to dlatego, że się tam (to znaczy do nas) jeździ za pracą i na handel. Kiedy nie zdołała przekonać mnie, żebym wkręcił jej męża na jakąś budowę albo przynajmniej zatrudnił go w inny sposób (naukowcy nie są w tym względzie perspektywicznymi partnerami, z czego szybko zdała sobie sprawę), z głębokim westchnieniem zdecydowały z koleżanką przejść do dalszego punktu programu. Podeszły do kapeli, poprosiły o ciszę, po czym wygłosiły mowę pochwalną na cześć jubilatki. Jeżeli dobrze wszystko zrozumiałem, za stołem obok nas pąsowiał prawdziwy Gandhi w żeńskiej inkarnacji. Ta kobieta była przodowniczką pracy, człowiekiem najbardziej ludzkim, koleżanką najbardziej koleżeńską i pięknością najpiękniejszą (duchowo). Nam w międzyczasie kelnerka nalała piwo do koniakówek, tak więc mieliśmy nad czym rozmyślać. Po wystąpieniu pierwszej mówczyni mikrofon przejęła młodsza koleżanka, zganiła saksofonistę za opóźnienie występu i odśpiewała jakąś piosenkę estradową z takim wigorem, że Szukszyn z pewnością w grobie poszedł w prysiudy. A to jeszcze nie wszystko, ponieważ (jak pospiesznie wyjaśniła mi na wpół bezzębna bohaterka wieczoru) przy takiej piosence ktoś musi wziąć jubilatkę do tańca. W naszym przypadku było wprawdzie na odwrót (zostałem wzięty do tańca ja), niemniej jednak odegrałem ważną rolę, bowiem Ołena (albo Hałyna?) w ekstremalnie dobrym nastroju kręciła takie piruety, że moim zadaniem było jedynie trzymać ją, żeby nie skończyła na ścianie czy nawet suficie, obok żyrandola. Kiedy kątem oka zobaczyłem, że mój kolega (który nigdy nie tańczy!) również służy za przeciwwagę pląsającej wesoło koleżanki naszej jubilatki, zrozumiałem, że konieczny jest odwrót. Nawet takie muzeum ma skończoną liczbę atrakcji. A poza wszystkim - my możemy w każdej chwili wstać i wyjść. Ich udziałem pozostaje ten mglisty poranek, kiedy ozdoby estradowe zmiata się do kosza, ale estradowe życie trwa nadal...

Gustáv Murín

Przeł. Michał Wirchniański

Young wine romance in Bulgarian

РОМАНС С МЛАДО ВИНО 

Срещнах я на едно от тези народни веселия, където се пие младо вино от хартиени чаши, яде се мазно гъше месо, от високоговорителите се носят народни песни и където приятелските целувки са изпълнени със смисъл.

– Пийни си още, ще те поотпусне! – предложих ѝ още една чаша, без да се замисля кой знае колко и понеже тя сметна това за добра шега, я придърпах към себе си и в бързината открих под пуловерчето дребните, тайнствени хълмчета на гърдите ѝ. Не беше пияна и въпреки това не се отдръпна. Изглеждахме странно, тъй като беше по-висока от мен, но не с много. Ако височните ни не се изравняваха така чудно, докато седяхме на масата, може би нямаше да ми хрумне да се захвана с нея. Тя се присъедини към нас още в началото с две свои приятелки. Тях двете ги познавах, нея не. Стари използвачки, сръбнаха си от виното и хукнаха нанякъде без желание да се реваншират. Тя остана. Отначало ми изглеждаше подозрително внимателна. При това не приличаше на този тип момичета, на които им трябва към виното да имат и дребна занимавка, както на мен ми е нужна цигара. Може би тя си казваше, че ще намери този, истинският. А ако той не дойде, ще си намерим и сами! По-добре от обява във вестника и по-лошо, отколкото нежен романтик с продължително ухажване. И така, „Ура“, светът е твой! Не изглеждаше обаче изпълнена с много кураж. Вместо да се пресяга театрално към бутилката и да тормози черния си дроб, подлагайки го на изтощителен тест, тя само плахо пийваше от подадената чаша. Не беше и твърде секси. Черна, малко твърда коса, малки гърди и интригуващо лице зад металната рамка на старомодни очила.

Когато излизахме от кръчмата, се изгърбваше до мен, за да изравни разликата във височините ни. Щом стигнахме павилиончето, се огледа изплашено, за да не попадне в полезрението на някой свой познат. Разбира се, ухажор. Трябвало да се срещне с него, но той явно напразно престъпвал от крак на крак на уговореното място. Очевидно затова я целунах. Човъркащо усещане е да объркаш нечии планове.

И въпреки това беше загадка. Явно е могла да си избере и нещо по-добро. Наблизо седеше и един приятел, нейните тесни рамене можеха да му стигат точно под ръката. Не искаше, моля ти се. Освен нужната височина на мен ми липсваше и желанието всеки петък или събота да се повдигам на пръсти, за да мога да я целуна. Дори не можех, имах момиче и тя знаеше това.

– Повече няма да се видим, така ли? – попита ме. За миг изглеждаше, че за нея така е по-добре. Тази жена е истинска мистерия. Героиня от роман. На такава жена ѝ е нужна нежност, тактичност и голямо внимание, казвах си в препълнения автобус по пътя за вкъщи, пъхнал ръка под пуловерчето ѝ. Това беше проява на смелост, не защото се готвех да достигна нейните девически гърди, а по-скоро защото ме чакаха още три слоя дрехи и като грандиозен финал на програмата – дълго, неподатливо като бетон потниче. В такава ситуация не можеш да мислиш практично. Беше се навлякла като зелка и на мен не ми оставаше друго, освен със сълзи в очите, да преодолявам пласт по пласт.

– Бориш ли се? – попита ме с разбиране.

– Хмм – измънках безнадеждно загубен из гънките на блузата ѝ. Сви си корема и аз спечелих следващия сантиметър завоювана територия. Имаше нежна кожа, приятна на допир. Трепна слабо, когато плъзнах ръка по тялото ѝ, чак до гърдите. Учуди ме нейната доверчива податливост. Не си спомням подробностите, беше ми все едно, но нейното лице и по детски недодяланите целувки, раздавани с наивна решителност, не пасваха на тази сцена. През цялото време чувствах отдаденото ѝ, напрегнато тяло. Докъде ли би стигнала? Днес, с мен?

Бавно смъкнах ръка към нейния ханш и още по-надолу, по посока на панталоните. Стояхме твърде близо, притиснати от шумната маса на чуждите тела. Трябваше малко да я отблъсна от себе си. Бавно, малко по малко се протягах към ципа. Какво ли може да е чувството, когато държиш в ръката си част от дънки, най-вече в тази забранена област? Леко започнах да опипвам. Тя се поколеба за кратко, но накрая се реши. Сладката ми кифличка, крайно време е да продължа!

Докато автобусът подскачаше по неравния път и се накланяше на завоите, отново плъзнах ръка под пуловерчето. Не нагоре, а надолу. Под колана, още малко, под ластика на дантеленото бельо, още по-надолу, изплъзващо се докосване на пръстите, неподатливо твърдо валмо и... връхчетата на пръстите се изгубиха в нежна, влажна гънка. Въздъхна лекичко и опря глава на рамото ми.

– Точно в автобуса ли трябва да стане? – запротестира тихо.

Озовахме се в медицинската  градина. Дойде време да си кажем нещо и тя продума.

– Сама съм, никъде не ходя.

Внимателно отварях ципа, вече се чувствах като у дома си.

– Днес беше първият път, в който реших да отида някъде.

Бях нетърпелив, ципът се запъна и не се отваряше.

– Ти си супер.

Мислех за себе си.

– Бих искала... знаеш ли... просто да срещам хора, но такива, които се интерсуват от мен, просто така... но явно не го правя добре, не мога да се забавлявам с тях.  Когато има танци само си седя и никой не иска да танцува с мен... Така се зарадвах на днешния ден, знаеш ли, още никъде не съм била... и вкъщи родителите ми, и тези дълги, безсмислено дълги вечери. Чета криминални романи, обичам криминалните романи... С баща ми по телевизията гледаме хокей, но не можеш да го правиш постоянно... А и тези изморителни, празни съботи и недели... безнадеждни, убиващи сутрини, постоянно се будя, отивам на училище, убивам деня и се връщам вкъщи... Какво каза?

Бях казал, че девствеността е вредна. Съгласи се, кимваше ми на всичко, което казвах. И ми помогна с ципа. Но така и не се получи. Може би нямах достатъчно търпение за нейния личен бунт. А може би трябваше да бъда малко по-настоятелен и това щеше да доведе до хепи енд. В подобни моменти човек няма как да знае.

– Глупава съм, че не желая това от теб, много момичета със сигурност биха го поискали! - каза го самообвинително и прокара ръка през косата ми. Не опровергах това нейно надценяване, поласка ми. Тя въздъхна тъжно. Иска да не се омъжва, може би да остане девствена. А може би не, вероятно един ден всичко ще дойде от само себе си и без проблеми, не зная. Изпратих я до спирката и ѝ върнах сребърната гривна с кичозен надпис „LOVE“, която бях прибрал още в началото при нашето запознанство в кръчмата. За да не си мисли, че затова съм се лепнал за нея. След това я целунах и с крачките на герой от някакъв роман, я оставих на пустата трамвайна спирка.

За момент ме проследи с поглед. Голямо момиче с малки гърди и интригуващо лице. Бързо се обърнах и тихо запсувах, защото ми хрумна, че не съм чак толкова голям тежкар, за какъвто успях да ѝ се представя тая вечер. 

Превод: Станимир Стефанов

 

Sad story of the mountaineer in Bulgarian translation

ТЪЖНАТА СЛУЧКА С ПЛАНИНАРЯ

На малката страна и големите й планините са малки. Високите Татри са като джобни Хималаи. Колкото и да са малки, все пак и в тях може да се попадне на места, където не ви грози попадане сред тълпи от туристи. Затова и нашият герой, малък упорит планинар, си избра безлюден маршрут по гребените на най-високите върхове. Той принадлежеше към тези наши сънародници, които от душа ненавиждат масите туристи, търкалящи се из страната и неуважаващи елементарните принципи на съжителство с планините. Така той си избра пуст маршрут, където можеше да бъде сам с величието на Майката природа.

Но както често се случва по планините, след няколко часа времето бързо се промени и нашият планинар усети, че самотата не винаги е само приятна. Озова се в във вихъра на бурята на неохраняем планински връх. Бореше се с вятъра, дъжда и студа. Бореше се за живота си, защото загуби посоката си. Изправен срещу мощния порив на ледения въздух, той се бореше за всяка крачка, не просто за да се добере до някъде, а просто за да се движи и не измръзне. Напредваше много бавно и така го застигна нощта. Тя отново му вдъхна надежда. Благодарение на тъмнината, забеляза отдалечена светлина на самотна планинска хижа. Напредваше още цял час, но светлината го водеше. Съвсем на края на силите си, той падна до сами вратата на топлата туристическа хижа.

Посрещна го мощният рев на група немски туристи, които сутринта бяха стигнали до хижата с лифта, където веднага атакуваха бара, при който ги застигна новината, че заради виелицата връщането обратно към хотела е невъзможно. Приеха това с въодушевление и веднага го отпразнуваха с нов рунд от така известната боровичка – словашкия еквивалент на джина. Вечерта обещаваше приятно барово приключение.

Нашият планинар не обърна внимание на всичко това. С помощта на местния персонал тихо изпи чаша горещ чай в един ъгъл, а после успя да се довлече до голямата обща спалня, където рухна облечен на най-близкото легло. Веднага заспа от изтощение. Не сънуваше дълго, от периферията на безсъзнателното бързо го измъкна нещо сурово. Отвори очи и видя пред себе си в мрака ужасна картина - огромен зачервен и труден за идентифициране предмет, който неумолимо се въртеше към него. Изглеждаше като луна или по-скоро като два огледално и заплашително близо свързани полумесеца, нашият герой се вледени от усещането, че цялото небе се върти около наоколо му. Малко преди да успее да изкрещи от ужас, този предмет се стовари върху нашия дребничък, но жилав и трениран планинар. В този момент теглото на две големи, тлъсти, добре угоени тела му въздуха изкара. На нашия герой не му бе писано отново да си поеме дъх. Веднага щом опитваше, заплашително и неумолимо биваше приклинчен в леглото под напора на двете тела. Те бяха толкова огромни, че изпод тях стърчаха само ръчичките и крачетата на нашия герой, наподобяващ размазана мишка, под здрава на планинарска обувка.

Тогава най-сетне схвана. Върху неговото жалко, изнемощяло, наказано от природата малко тяло, се бяха нахвърлили две купи мазнина, две огромни, добре угоени човешки пачи, настървени към бързо разкъсване, подтикнати от незадоволима страст. На всичко отгоре непрекъснато захранвани от прекалено количество алкохол. Техните страстни напори бяха по-страшни от лавина, защото тя пада само веднъж. Така двете чудовищни тела се сляха в един двутонен чук на любовта, който безмилостно удряше и удряше, за да може ритмично да изтръгне остатъците живот от нашия нещастен герой. Той напразно се опитваше да крещи. Винаги щом отвореше уста, нов удар на любовния чук избиваше думите от устата му. Дори не можеше да помръдне под тази маса, на която щеше да попадне даже и ако не бе изтощен до смърт.

И тогава, в този жесток съдбовен момент, нашият герой с ужас осъзна, че не е страшно да умре от глад и изтощение в някое пусто, скално подножие или пък да се задуши под някоя лавина. В нашето време на глобален туризъм дебне нова, по-ужасна смърт. По-ужасна с това, че е негероична, неромантична, мъчително-смешно банална. Та какво може да бъде по-лошо от това да издъхнеш не в славната самота на снежната преспа, а в топла планинска хижа, под телата на двама разголени и охранени немски туристи, които погрешно са решили точно на неговото съкрушено тяло да дадат изблик на най-големите радости на живота...

Превод: Иван Трифонов

The Best Chest of the West in Bulgarian translation

НАЙ-КРАСИВИТЕ ГЪРДИ НА ЗАПАДА

Друга страна, друг нрав, та дори и друг морал. В град Айова един ден излезе обява, че в Денсърс Найт Клъб, освен обичайните 14 стриптизьорки ще се съблича звездата Кенди Епълс (т.е Сладката Ябълка). Нейното шоу се казваше ‘Най-хубавите гърди на Запада’. Ако човек трябва поне веднъж в живота си да види Пирамидите или пък Папата, то ‘Най-хубавите гърди на Запада’, заслужават подобаващо нашето внимание. Така с един колега писател се впуснахме в това.
Американските градове не се отличават с център като нашите и точно поради това гореспоменатият клуб е избутан някъде на периферията, между сгради напомнящи складове. Клубът нито отвън, нито отвътре не изглеждаше пищен. Входът е сравнително евтин цена, а питиетата не са по-скъпи отколкото другаде. Дори срещу скромна сума в кратките почивки между изпълненията можете да поиграете билярд. Един безпогрешен знак за неговото предназначение в подредбата му. Най-важното съоръжение е сцената с блестящия пилон, около който танцьорките съблазнително и не толкова съблазнително се увиват или пък не до там съблазнително. Около пилона са наредени високи столове. Иначе в помещението, далече от пилона са поставени малки масички с по два стола. Няколко столчета са поставени съвсем умишлено отзад до стената. До пилона е пулта на ди-джея. Това е всичко. Само няколко светлини, които да прикриват оперативната строгост. И мощна музика. Можем да започваме.
Същността на програмата са момичета от различна възраст, фигура и раса. Редуват се на пилона, винаги от пет до десет минути. Всяка носи собствена музика и представя своите примамки. Ако има такива, защото понякога очевидно липсват. Шоуто трябва да покаже максимума. Максимумът е голо тяло, закрито с оскъдна ивичка бикини. Тези бикини са важни, защото клиентите пъхат там доларовите банкноти. Ако някой клиент, седящ на бара или около билярдната маса, се заинтересува от танцуващото момиче, сяда на столчетата около пилона. Това е сигурен знак, че момичето ще припечели. По-късно започва да поднася възхитително изпълнение, в което сякаш показва повече именно на конкретния човек, което всъщност е разбираемо илюзия. Клиентът вижда същото, както и преди, но от по-близо. Тук шпагатите и другите пози тук играят важна роля. Някои момичета слизат от пилона и отиват при клиентите, с което започва наистина удивителна гимнастика с точни правила. Момичето може да се приближи до клиента, та дори и да го докосне (да кажем с гърди), докато той може да я докосва най-много по бедрата. Ала и това изкушение не трае дълго, само няколко минути, докато момичето инкасира пари и се насочи към следващия. След изпълнението обикновено обиколя залата, в търсене на клиент и при масите. Допълнителна екстра е, ако момичето се отправи с някой клиент към столовете да стената, там му танцува и му се натиска значително по-дълго.
Кенди Епълс не беше висока, но с перфектно тяло. Разбира се, че това което съблече, не беше кой знае колко, от това, което сваляха от себе си обикновените момичета преди нея. Нейното шоу не трая дълго, а около пилона беше пълно с клиенти, на които Кенди предложи нещо допълнително. Никакво показване пред всеки местен баровец, никакви шпагати. Тя по-скоро си изпросваше банкнота, след това наполовина сгъната я слагаше на носа на клиента, а след това я взимаше обратно като я притискаше с гърди. Въздействащо, елегантно и най-вече бързо. Само за секунди звездата на вечерта имаше в бикините си солидна пачка долари. Признавам си, не издържах. Да се оставя ‘Най-хубавите гърди на Запада’ да вземат банкнота от големия ми нос, щеше да е спомен за цял живот. И така накрая опитах. Усещането наподобяваше майчина ласка. Нещо голямо, меко и приятно ухаещо ви закрива очите, а когато ги отворите сте с банкнота по-беден, но далече по-богат на усещания.
След изпълнението си Кенди, като звезда на вечерта, предлагаше свои снимки, а срещу определена сума беше готова да се снима в скута ви с разголена гръд. С тази снимка може би щяхте да подразните приятелите, а съпругата ви щеще да има солидно доказателство за бракоразводно дело.
Не се стърпях, исках да бъда нещо повече от обикновен клиент. Писателят все пак има право на любопитство! Представих се и се вспуснах в дебат с Кенди. Беше отзивчива, сърдечна, ала дълго се втренчи подозрително във визитката ми. Все пак след малко си позволи непрофесионален вик:
- Словакия?! Та ние сме почти земляци. Казвам се Халина и съм от Украйна!
Та така, скъпи мои, истината излезе на яве – най-хубавите гърди на Запада са от Изток!

Превод: Иван Трифонов